Казвам се Мария, родом съм от град Кривой рог, родният град на Зеленски. Учили сме в едно и също училище – когато той е завършил, аз тогава съм започнала.
От девет години живея в Киев. Там имам малка частна детска градина, еквивалент на вашите занимални, където водя занятия. През март трябваше да получа лиценз за по-високо ниво на обучение, но започна войната.
Така започва разказът на Мария Евдокименко пред People of Sofia.
Страх и ужас – това изпитах, когато разбрах, че Русия е нападнала страната ни. Никога не очакваш такова нещо от съседи. Никой не беше готов за това – как да се държим, какво да правим. Да, говореше се, че може да се случи. В детската градина имаше дете на американци, които просто дойдоха един следобед и казаха, че веднага напускат Украйна, беше десетина дни преди 24 февруари. Това ни накара да се замислим, но все пак никога не сме вярвали, че ще се случи. Всичко беше много спокойно, имаше едно леко притеснение, но дотам.
Когато започна войната, не планирах да напускам Киев. На 24 рано сутринта ми звънна директорката на детската градина и аз изобщо не повярвах. После, когато започнаха да се чуват все по-близо взривове, веднага събудих мъжа си. Помня как ме погледна с широко отворени от изненада очи, той също не можеше да повярва. Да ви кажа честно зарадвах се, че се случва точно в този ден, защото ден преди това, на 23-ти, майка ми имаше рожден ден и изпратихме дъщеря ни при нея в Кривой рог, за да я изненадаме за празника и тя не беше с нас в Киев. В началото там беше много по-спокойно, отколкото при нас. В първите дни просто стояхме и чакахме сирените, после мълчахме, слушахме и се опитвахме да предположим на какво разстояние се чуват експлозиите, колко са далеч от нас. Няколко пъти слизахме в бомбоубежища, но се отказахме, защото те имат само един вход, който е и изход, и ако бъде затрупан, щеше да стане като братска могила. Разпространяваше се информация къде в дома ти е по-безопасно, така нареченото правило за двете стени – трябва да стоиш между две близки стени, така че ако има разрушения и те паднат, да стане нещо като покрив, под който има по-голям шанс за оцеляване. Взривовете започнаха да се случват все по-близо до нас.
Знаете ли, когато гледате всички тези разрушения на снимки е много по-различно, отколкото на живо. Виждаш как вече го няма близкия магазин, от който си пазарувал преди часове, виждаш оголените жилища, детски стаи с креватчета, а от съседната стая няма останало нищо. Много е страшно. Със сирените привикваш, с взривовете привикваш. Но когато стоиш и чуваш как толкова близо до теб се разрушават домове, когато слушаш звука на ракетите, които летят във въздуха, защото този звук се чува много ясно… Тогава мъжа ми просто ме погледна и каза: „Трябва да заминеш“. Звъннах на родителите си и им казах: „Събирайте багажа, тръгваме, идвам да ви взема“. А те не искат никъде да ходят – това било тяхната земя и нямали намерение да я оставят. Така е с почти всички възрастни хора в Украйна. Та, на 18 март напуснах Киев.
На 19 март взех дъщеря си, пресякохме румънската граница и след 5 дни път, благодарение на доброволци, бяхме вече в България. Дойдохме тук, защото в село Калугерово живее по-голямата сестра на майка ми, която е женена за българин. Дъщеря им работи в София и имаше свободна стая, в която ни приюти. Още с идването знаех, че в София вече има много украински деца и исках да помагам. На 22 март пристигнах, на 23-ти се регистрирах, а на 24-ти започнах да помагам в детския център в Muzeiko. След това отвори новият център в Еврейския културен дом Шалом и се преместих тук.
Искам специално да благодаря на Организация на евреите в България „Шалом“ и Фондация „За доброто“, че ни приютиха, дадоха ни това прекрасно помещение, оборудваха го, поемат всички разходи по детския център, храната също, така че децата да не се чувстват лишени от нищо.
Откакто започна войната, се сблъсквам ежедневно с тежки човешки истории, някои няма да забравя никога. Една от тях стигна до мен, докато чаках дъщеря си в Ужгород. Пристигнах през деня и докато чаках, помагах на семейства да се регистрират. Вечерта дойде с влака едно семейство от Мариупол. Бащата не говореше, не каза и една дума. Майката цялата трепереше, едва успя да ми подаде документите на детето и мъжа си. Те идваха от театъра в Мариупол. Тя ми разказа, че отначало живеели на втория етаж в театъра, после се освободило място на първия и те се преместили. Но синът им ходел да си играе с приятелчетата си, които останали на втория етаж. Той се върнал от игрите при тях, обсъждали как ще тръгнат на следващия ден, какво ще вземат, как ще протече пътуването… И тогава руснаците взривили втория етаж. Десет минути, след като детето им се върнало. Нищо не виждали, започнали да лазят и да търсят интуитивно изхода. Успели да изпълзят навън, там също всичко било в прах и пепел, продължили да лазят до някакво уж безопасно място без да виждат нищо. През цялото време имало изстрели. Майката не пуснала ръката на сина си нито за миг. Успели да се скрият и да се свържат с шофьора, който на другия ден трябвало да ги превози. Той бил все още жив, автомобилът – все още цял, и взели решение да тръгнат веднага. Без абсолютно нищо, така както били. През целия път стреляли по колата, през целия път те лежали на пода, шофьора и той карал почти легнал. Тази история никога няма да забравя, ще я помня цял живот.
За мое щастие децата в Центъра не разказват такива страшни неща. Навярно ми е провървяло, защото не чух нито една подобна история от тях. Благодаря на родителите им, че са успели да опазят децата си от този ужас, че децата знаят какво е война само от разказите на майките си, не са я видели и не са я почувствали. Няма да позволим да видят разрушените блокове, градини, детски площадки. Те няма да се върнат в тези градове. Ще се върнат у дома тогава, когато всичко е построено наново. А дотогава, тук и сега, децата са щастливи. Доброволците, педагозите и всички, които са съпричастни с украинските деца, дават всичко от себе си те да не се тревожат и да имат щастливо детство. Децата най-много питат за бащите си. Знаят, че те са там и не могат да дойдат, но, слава Богу, приемат го някак спокойно.
Тук всички се чувстваме като едно голямо семейство. Ние се уважаваме един друг, ние се разбираме, ние се обичаме, ние сме украинци. Сплотихме се, обединихме се и продължаваме да възпитаваме нашето бъдеще, нашето ново поколение. Много е важно образованието на децата да продължи въпреки всичко, което се случва. Важно е, защото развива критичното мислене на децата, за да могат когато пораснат, да знаят какво е добро и какво – зло, да могат правилно да преценяват дали им говорят истината или ги лъжат. От Киев пренесох моята програма, по която работех с децата в детската градина, само че тук всичко е много по-непосредствено и емоционално.
Най-трудното, с което се налага да се сблъсква ежедневно един доброволец, е мъката. Това е непоносимо. Не можеш да спиш. Всяка тежка история те оставя без дъх от болка. Например майките от Ирпен, които идваха при нас и разказваха още преди светът да разбере за тези зверства, за хилещите се и стрелящи руснаци, докато убиват обикновени хора… Вечерта трябва да си легнеш с тези картини и тази мъка в съзнанието си, а на другия ден да станеш и пак да бъдеш спокоен, приветлив, усмихнат. И така всеки ден. Дори не мога да си представя как се справят майките на малки деца с емоциите си. Те постоянно четат новини, чуват се с близките си, преживяват всичко, но трябва да не го показват пред децата си, а дори няма как да останат сами със себе си, за да изплачат мъката си.
Това, което ми дава сили да продължавам да се боря, е надеждата, че всичко ще свърши скоро и ще се върна у дома. За да построим нашата Украйна отново. Всички заедно.