На крак искам да разкажа за първото украинско семейство, с което се запознахме. Случи се в ситуационния бежански център в София само минути след като стъпихме там преди няколко седмици. Още в първия ден на агресията, Аня събрала две чанти, качили се на малката си Киа и потеглили. Сергей бил с разрешение да излезе от страната, защото имат 3 деца. Имали къща до Киев, ябълкова градина и лозе, собствен бизнес в строителството, свястно училище, близост до родителите, спокойствие.
„Имахме всичко“, казваше жената, нямаше търпение да се върне отново у дома. Говори чудесен английски, за разлика от Сергей, който не разбира и дума, но пък е усмихнат и иска да те разбере, с него общуваме на нещо между руски и жестомимичен, но ясните му очи и грижовни ръце говорят повече от думи. Това са скромни, ведри, ненатрапчиви хора, гледат да не притеснят, да не са в тежест, питат, извиняват се, благодарят за всичко.
Виждахме се още няколко пъти в ситуационния център, в който доброволци от фондация Фондация #ЗаДоброто посрещат всекидневно стотици бежанци, обработват документи, настаняват, помагат… Искахме още тогава да ги изведем това семейство от малката им таванска квартира в „Младост“, но нещо все осуетяваше – ту децата боледуваха, ту те, ту ние и т.н…
Едва преди седмица успяхме да се организираме и да отидем заедно в „Докторската градина“… Беше слънчев, топъл следобед, срещнахме се с приятели, ядохме пица, пийнахме винце (те само за „наздраве“, явно бяха въздържатели :), децата се разиграха едно с друго сякаш винаги са се познавали.
Час по-късно дъщеря ни викаше „смотри, смотри“, а тяхната Мила казваше „ела, ела…”, ние възрастните говорехме, после се разхождахме през разцъфнала София, разказвахме им кое какво е, а когато минахме през „Александър Невски” и им предложихме да им я покажем отвътре, те се спогледаха и любезно отклониха с „може би следвашия път, сега сме пили вино”…
После отидохме у дома. Аня видя пианото, попита дали може да седне и… засвири. Красиво. Сергей се загледа в библиотеката, после седнахме да вечеряме. Сякаш едва тогава за пръв път споменахме войната в Украйна. Разказаха, че тяхната къща, встрани от Киев, засега била незасегната. Но апартаментът на нейните родители бил апроприиран за руска щаб квартира, защото бил на последен етаж и имал отличен изглед към шосето. След като войниците го напуснали, от имуществото им не било останало абсолютно нищо — включително бельо и кучешки консерви. Библиотеката с книги не представлявала интерес: „За какво ви е всичко това?“, били казали войниците с насмешка, когато влезли.
И нямаше вайкане, нямаше проклятия, не чухме лоша дума срещу руснаците.
После дойде топлата пилешката супа, която беше сготвила баба Ани (майката на жена ми). Докато хранеше детето, украинката я опита, очите й се отвориха широко – „Само мама може да прави такава пилешка супа“ и казва на мъжа си: „Серьожа, опитай. Това е чиста майчина любов.” Колко емоции извади тази пилешка супа!
После пак разговори, още игри с децата, редене на пъзели, куклен театър и т.н… до късно.
Сергей разказваше както за работата си в Украйна, така и за ябълките в градината, които трябвало да се берат с ръкавици и да се опаковат всяка една поотделно в хартия, за да се запазят здрави и хубави.
По-късно, докато ги изпращах към метрото, а улицата беше пълна с хора и беше топла, красива вечер, усетих, че всичко изглежаше по-хубаво, отколкото всъщност е – дори ужасните тротоари, разбитите плочки… И си мислих, Боже, колко сме благословени. Колко велико нещо е мирът, и колко човешки поколения са минали, за да стигнем дотук — да можем да ходим нощем по улиците, да не се страхуваме от непознатите, да чуваме различни езици, да съжителстваме в мир… И колко ужасно трудно за човешкия род въобще е да живее в мир.
Някъде пред Съдебната палата Аня клати глава и казва „За пръв път днес от толкова време се смях” и пипа с ръка скулите си. „Мисля, че хванах мускулна треска на лицето, толкова радостна бях.” После замислено добавя: „А ето, че сега от това чувствам вина.“
Аз опитвам да кажа, че всичко ще е наред, че войната ще свърши и когато влязат в Европейския съюз, за десетина години държавата им ще се изправи на крака, ще могат да пътуват навсякъде…
И тогава ще ни дойдете на гости, нали?, казва Сергей. Разбира се, казвам, после ги изпращам на метрото.
Ден по-късно Сергей започна работа, децата продължават някак да учат онлайн, Аня продължава да иска да се връща в Украйна, но все по-ясно разбира, че това няма как да стане току така.
Евтиният наем, който плащаха за таванското тясно жилище изтичаше, затова и се налагаше да потърсим някакво по-дългосрочно решение.
Вчера, с помощта на приятели (Радена и Лъчо), намерихме обзаведен апартамент, който на нас ни хареса много. Отидохме на оглед със Серьожа, Аня и трите им малки деца.
Те се влюбиха в него, а хазяйката най-неочаквано свали доста от искания наем.
Надяваме се в него да намерят свой дом далеч от родния си дом.
Това са първите украинци, с които се запознахме. Първите, с които децата ни заиграха като че винаги са се познавали.
Тази много лична история е разказана от Захари Карабашлиев във Facebook.