Отново повдигнахме една тема, която твърде дълго остава в периферията на общественото внимание палиативната грижа.

Фондация #ЗаДоброто взе участие в Годишната конференция „Иновации и добри практики в здравния сектор“ на Капитал и HealthPR, където Надежда Рангелова беше част от панела „Продължителна и палиативна грижа в България: примерът на Обединеното кралство“.
Разговорът събра българския и британския опит, медицински специалисти и гражданския сектор около един въпрос, който всъщност е много по-човешки, отколкото системен: Когато живееш с тежко, животозастрашаващо или животоограничаващо заболяване – какво можеш и искаш да правиш с живота си във времето, което ти е дадено?
Този въпрос често забравяме, а палиативната грижа започва именно от човека и неговия избор.
Според Световната здравна организация тя има за цел да облекчава страданието и да подобрява качеството на живот на пациента и неговото семейство при животозастрашаващо заболяване.
Важно е да си припомняме, че не е равнозначна на терминална грижа. Не започва в последните дни.
Не се изчерпва с обезболяването и не се отнася само до диагнозата.
 
Грижата включва контрол на болката и физическите симптоми, психологическа, социална и духовна подкрепа, разговор за желанията на пациента, споделено планиране на грижите и подкрепа за близките както по време на заболяването, така и в периода на скръб.
 
И тук идва още един въпрос:
Колко струва на нашето общество липсата на палиативна грижа?
Защото когато няма системна грижа, грижата не изчезва, a най-често семейството запълва всички празноти – финансовите,
Човешките, времевите.
Някой напуска работа за да стане постоянен болногледач. Някой поема физическата грижа, медикаментите, нощите без сън, прегледите, транспорта, документите и тревогата. И така семейството често се оказва най-тежко засегнато от липсата на цялостна палиативна грижа.
 
Но когато говорим за деца, картината е още по-тежка.
В България дори не знаем със сигурност колко са децата, които имат нужда от такава грижа. Публично се посочва оценка между 5 000 и 8 000 деца, но това е оценка, a не национален регистър и не е базирана на реално преброяване.
По време на дискусията беше споделена и една стряскаща информация, позоваваща се на данни от УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“: до момента само едно дете е получило палиативна грижа в рамките на системата.
Едно.
 
На фона на хиляди деца, за които се предполага, че имат такава потребност. Та дори при детските онкологични пациенти палиативната грижа все още не е изградена като последователна, достъпна и гарантирана част от лечението.
Децата пациенти и техните семейства, сами се справят без лекар, сестра, психолог, социален работник, болногледач… Децата не бива да остават извън системата.
Детската палиативна грижа изисква специфична педиатрична експертиза, семейно ориентирана подкрепа и ясно планиран преход към услуги за възрастни.
И преди всичко изисква да виждаме детето. Дете, което има право на игра., наа образование., на приятелства. На възможно най-нормално детство, независимо от диагнозата…
 
Затова една от първите необходими стъпки е ясна: национална оценка на нуждите и реален маршрут за детска палиативна грижа.
Палиативната грижа трябва да бъде част от системата, а не изключение, зависещо от отделен проект, дарител или случайна възможност.
Необходима е правна рамка, устойчиво публично финансиране.
Обучени мултидисциплинарни екипи и грижа в болница, у дома и в специализирана среда.
И най-вече общото разбиране, че палиативната грижа не е отказ от лечение, а е право на възможно най-добър живот.
 
Благодарим на Капитал за поканата и за възможността тази тема да бъде част от професионалния разговор за бъдещето на здравеопазването в България.
Благодарим и на д-р Шионед Еванс, проф. Любима Деспотова-Толева, доц. Велина Гергелчева, доц. д-р Николай Йорданов и всички участници в дискусията.
Детето трябва да има право да остане дете, а животът живот – доколкото е възможно, за толкова време, колкото е възможно.