На какво се крепи здравната система?

Системата не се крепи на реторика, а на хора. И не на хората, които я ръководят, а на онези, които работят в тишината на дежурствата. Които носят отговорността, страха и надеждата на другите върху раменете си.

 

Гръбнакът като че ли започва да се пречупва. Не защото младите са слаби, а защото ги натискат с тежестта на безразличието, на празните обещания, на бюрократичното нехайство.

Политиците говорят за здравеопазването сякаш то е поредната безлична система. Говорят за структури, за бюджети, за правила. Но здравеопазването е жив организъм, а всеки млад лекар е клетка, която или ще остане жива и полезна, или ще бъде изтласкана навън – в чужда система, с чужд език и чужди пациенти. Защото онези там, далечните държави, не питат дали слънцето изгрява от изток или запад. Те просто създават условия, в които един млад човек да не се срамува, че е избрал да посвети живота си за да помага на другите.

 

У нас, обратното, младият лекар трябва да иска. Да иска специализация, да иска уважение, да иска заплата, която не го унижава. И да слуша как исканията му били „претенции“.

Но младите нямат претенции. Имат очаквания. Нормални очаквания, че държавата ще бъде партньор, а не препятствие. Очаквания, че ако учиш 6+ години, ще можеш да се изправиш гордо пред пациент, а не да броиш стотинките за да успееш да се справиш с месеца. Очаквания, че ще имаш достъп до обучение, което не минава през връзки, подкупи, корупционни схеми и абсурдни комисии.

 

Министърът на здравеопазването казва, че системата не се крепяла на младите.

Може би в момента не. В момента се крепи основно на хора в пенсионна и предпенсионна възраст. Което означава, че скоро няма да има на какво да се крепи.

Как лекува една държава без лекари?

Как се справя един народ с болестите си, когато здравето му е в ръцете на чиновници, които не вярват, че бъдещето заслужава дори минимална инвестиция?

 

Фактите са болезнени:

И въпреки всичко това, младите лекари продължават да се борят … не само за себе си, а за всеки един от нас. За това един ден, когато се разболеем, да има кой да ни прегледа. Да не разчитаме на чудеса, а на специалисти.

 

Те са тук. Засега.

Не “поради”, а “въпреки” системата.

 

Да загубиш младите си лекари е като да прекършиш гръбнака си.

След това вече не можеш да стоиш изправен.

 

Нито като система.

Нито като държава.

Нито като общество.

Днес младите лекари протестират не за привилегии, а за възможност да останат и да лекуват тук — в българските болници и общности. Националният им протест продължава вече месеци с ясни искания за достойни условия и базово възнаграждение поне 150% от средната заплата.

Фактите в България и Европа говорят ясно:

 

България е сред държавите с най-застаряващите лекарски общности в ЕС. През 2022 г. над 54% от лекарите у нас са на 55+ години — най-висок дял в Европа редом с Италия.(по данни на Европейската комисия.

Младите лекари са само около една пета. Към края на 2024 г. лекарите под 35 г. са 19.2%, докато най-големият дял е на възраст 55–64 г. (31.1%). Без силен приток на млади специалисти системата е е обречена.

 

Европейският контекст е още по-тревожен. В ЕС средно над една трета от лекарите са 55+; в най-големите държави делът е над 40%. Това прави конкуренцията за млади кадри още по-ожесточена — ако не инвестираме у нас, други системи ще го направят.

Ако днес не уважим труда и гласа на младите лекари, утре ще имаме по-малко специалисти по региони, по-дълги листи на чакащи и по-лоши резултати за пациентите.

 

Това не е въпрос на емоция, а на устойчивост.